Проблем със здравното осигуряване в западноевропейските страни

Тези реформи имат някои общи черти, които биха могли да се групират в три основни категории:
Първо, страните се стремят да поставят разходите за здравеопазване в съответствие с наличните ресурси. С намаляването на темповете на икономически растеж през 80-те и 90-те години на XX век в сравнение с бурния растеж в периода след Втората световна война разходите за здравеопазване са имали тенденция да „изконсумират" нарастващ дял от БВП. Поради това отделните страни са взели мерки да сдържат медицинските разходи в разумни граници, без да се прекратява предлагането на обслужване с високо качество, изисквано от населението.

• Втората цел на тези реформи е била превръщането на здравеопазването в по-справедлива система. Общопризнато е, че здравните грижи трябва да се предлагат в еднаква степен и че осигуряването на минимален пакет здравни услуги за цялото население има своите положителни последици. Въпреки всичко в редица държави достъпът до медицинска помощ продължава да е нееднакъв, което задълбочава социалните проблеми.

• Трета цел е била подобряването на ефективността и качеството на предлаганите услуги посредством микроикономически реформи в сектора здравеопазване. Реформите се различават по вид в различните страни. Там, където се смята, че неефективността се дължи на отсъствието на конкуренция, са взети мерки за създаване на конкурентен натиск. От друга страна, където проблемът се свежда до свръхпредлагане на услуги, са взети мерки за въвеждане на стимули за изпълнителите.

Всички системи на здравно осигуряване в ЕС се опират върху разнородни източници на финансиране, които обаче – пряко или не - са под контрола на държавата. Делът на директните плащания (т. нар. со-рауment) за извършени здравни услуги е с тенденция към известно нарастване. Причината затова са високите цени на медицинските услуги и недостигът на средства във фондовете (особено в страните от Централна и Източна Европа) за покриване на направените разходи. При свободното движение на хора в рамките на Европейската общност целта на отделните държави е да се ограничи т. нар. „здравен туризъм", поради което с правните актове на ЕС са определени конкретни правила за предоставянето на медицински услуги на територията на Общността. Те са валидни за цялата територия на страните-членки на Европейския съюз и в държавите от Европейската икономическа общност.

Задължителното и доброволното здравно осигуряване се управляват от здравноосигурителни каси или фондове, които са самоуправляващи се организации. Задачата им е да поемат разходи по здравеопазване за сметка на онази част от дохода на осигурените, която постъпва в тях под формата на вноски.

Повечето данъчно финансирани здравни системи разполагат с единна държавна система на здравеопазване, в която здравните услуги се извършват с посредничеството на едно държавно ведомство. Това обаче не означава, че самата държава от свое име предлага здравни услуги и че медицинският персонал е в трудови правоотношения с нея. Единствено в Гърция и Португалия повечето лекари от извънболничната медицинска помощ са държавни служители.

Във всички страни от ЕС е обсъждан въпросът за създаване на единно държавно ведомство за здравно осигуряване, което да се разпорежда с ресурсите и да осигурява ползването на здравни услуги. Съществуват най-различни мнения по въпроса, но в нито една от страните няма чисто държавно здравно осигуряване. Дори се наблюдава тенденция към ограничаване на ролята на държавата, например във Великобритания и Италия. В първичната медицинска помощ лекарите по принцип са изпълнители въз основа на договори.

По-различно е положението при болничното лечение, което изисква повече средства. В някои страни (Дания, Италия и Ирландия) болниците като правило са под контрола на държавата, докато в Германия, Франция и Белгия частният сектор има голям дял в болничната помощ. В редица страни (Великобритания, Португалия и Ирландия) държавата предоставя във все по-голяма степен самостоятелност на болниците.

Обадете се
Ако имате въпроси свържете се с нас